Писмо от ветерана от Вафен СС Ханс Шмид до Стивън Спилбърг относно "Спасяването на редник Райън"

Уважаеми г-н Спилбърг,

Позволете ми, като на два пъти раняван ветеран от Waffen-SS и участник в три военни операции (Битката за Булже, Унгария и Австрия) да коментирам вашият филм „Спасяването на редник Райън”.

След като прочетох много от положителните рецензии за този безспорно успешен, и да кажем, „впечатляващ”, филм, се надявам да нямате против малко критика, като от германска, така и от немско-американска гледна точка.

С изключение на сцената с касапницата в началото на филма, по време на инвазията на крайбрежието на Омах, която не мога да коментирам, защото не съм бил там, много от  бойните сцени изглеждат нереално.

Направили сте някои похвални усилия за показване на автентичноста чрез използването на няколко оригинално изглеждаци части от немското оборудване, например като Schützenpanzerwagen (SPW) / БТР, бел. прев. /, MG 42s / автомат първообраза на „Калашников”, бел. прев./  и Kettenkrad /боен верижен мотоциклет, бул. прев./

И докато появата на немските пехотни части от редовната армия в бункерите на Нормандия, не беше добре обрисувана, то тази в края на филма, където Waffen SS водят улични сражения беше доста добре описана.

Моят коментар за нереалността на бойните сцени има нещо общо с факта, че Waffen-SS не би действал, както вие сте ги представили във филма.

Докато във филма, беше обичайна гледка по врече на битка да видиш и американски и руски пехотинци да се струпват около техните танкове, когато приближаваха нашите линии, това рядко се случваше с Waffen-SS.

(Първите американци, които видях във Битката за Булже, бяха около дузина мъртви пехотинци, струпани около едно изгоряло, самовзривило  се артилерийско оръдие. )

Освен това, почти всички германски войници, които могат да се видят във филма, бяха с бръснати глави, или с много късо подстригана коса, нещо което е в пълно противоречие с реалността. Може би в съзнанието си бъркате, немските с руските войници от онова време.

Освен това, когато евреин се появеше в кадър, вие искахте да направите директен паралел на днешните Skinheads с Waffen-SS  и другите немски войници войници от Третия Райх.

Също така, за моята бойна част трябваше да използвате 18-19 годишни момчета, вместо по-възрастни хора. Средната възраст, включително офицерския състав на героичната Хитлерюгенд дивизия на Каен, беше 19 години!!!

Сцената в която американски войник показва своят еврейски медальон „звезда на Давид” на немски военнопленник казвайки му „Аз съм евреин, аз съм евреин” е крайно неправдоподобна, за да е смешна.

Мога да ви кажа, какво биха си казали помежду си немски войници, ако такова нещо наистина се беше случило: „Тоя човек е луд!”

Изглежда не знаете, че за обикновения германски войник от ВСВ, от която и да е войскова част, че цветът на кожата или „религията” на врага нямаха никакво значение. Него не го беше грижа за това.

Освен това сте допуснал и сериозна грешка в преценката си, когато в началните кадри на филма в панорамен кадър показвате самотен гроб с еврейска звезда сред всичките християнски кръстове на гробището.

Знам какво сте искали да кажете, но съм сигурен, че не съм единствения, който веднага след това да е потърсил с поглед дали ще открие друга звезда на Давид, сред стотиците кръстове, които се виждат във въпросният кадър.

И вие знаете отговора. В действителност, сте генерирали точно обратния ефект на това, което сте предвидили. Използваната от вас сцена прави лъжливи претенциите на еврейските организации, че по време на ВСВ бройката на евреите, които са били доброволци е в пъти по-голяма от процента на техния дял в общото население, и по този начин тяхната кървава саможертва също е по-голяма.

Посетих огромното военно гробище в Люксембург, където е погребан ген. Патън, за да преброя еврейските звезди по надгробните плочи. Бях шокиран от тяхната липса

След ПСВ, някой германски еврейски лидери използваха същата хитрина: Твърдяха го тогава и го правят и до ден днешен, заявявайки, „12 000 евреи дадоха живота си за Родината”, което също щеше да направи бройката на общото им участие по-висока, което не беше така. Но може би бройката на „12 те хиляди” е замислена като символ, обозначаващ ", от наша гледна точка, ние направихме достатъчно."

По време на Втората световна война, както и сега, около една четвърт от населението на Америка определя себе си, като германо-американци. Познавайки техният патриотичният плам към Америка, можем да бъдем уверени, че техният брой във Въоръжените Сили е равен или по-висок от техния процент сред населението.

Въпреки това, в „Спасяването на редник Райън”не може да се чуе или види нито един с немско име сред американците.

Забравихте ли Нимиц, Арнолд, Шпаац или дори Айзенхауер? Добре, може би кап. Милър от Пенсилвания е германец, чието име е било американизирано. С пропускането на американските немци, изглежда следвате примера на Белият Дом, на чиито официални вечери, дори в наши дни, рядко може да бъде открит някой с немско фамилно име. 

Може би някой си мисли, че изобилието от немско звучащи фамилии, като Голдберг, Розентал, Силвърщайн и Спилбърг задоволява нуждата от „Германо-Американско” представителство.

Заключителният ми коментар се отнася до сцените с разстрели на германски военнопленници, непосредствено след престрелка.  Един внимателен прочит на американската литература за ВСВ показва, че подобни инциденти са се случвали доста по-често отколкото обикновено се признава, и че по-често отколкото не, тези престъпления против законите за водене на война, често или обикновено са „извинявани”, защото „американците били бесни на германците, които току що убили, някой от най-добрите им другари”. 

С други думи гневът и последващите го военните престъпления, са представени като нещо разбираемо, и де факто допустимо. В „Редник Райън” вие изглежда се съгласявате с това, тъй като в един от кадрите позволявате на един от войниците, да казва, че който не стреля по вражески немски войници, които са предали оръжието си е страхливец.

Като бивш германски войник мога да ви уверя, че сред нас, ние не са имали това, което аз бих нарекъл, не-арийско мислене.

Спомням си добре, когато през януари 1945 г. седяхме заедно с десет пленени американци след свирепа битка, американските войници бяха искрено изненадани, че се отнасяхме с тях почти като приятели, без враждебност.

Ако искате да знаете защо, мога да ви кажа. Ние не страдахме от многогодишна анти вражеска пропаганда, изпълнена с омраза, както в случая с американските и британските войници, чието основно чувство за рицарско достойнство, беше често (но не винаги) притъпено от гледането на твърде много анти германски военни филми, обикновено направени от ваши съродственици (бел. прев. има в предвид евреи)

(За ваша информация: Никога не съм гледал дори един анти американско военен филм...)

Искрено Ваш, Ханс Шмидт.

Ханс Шмидт (починал на 30 ти май, 2010 г.) бе председател на Немско-Американския Национален комитет по обществени въпроси (GAN-PAC)  и автор на информациония бюлетин на комитета. През 1995 г. е арестуван в Германия и лежи в затвора Бютцов в Макленбург, за „престъплението” да изпраща по пощата своите бюлетини в Германия. Неписва книга за това си преживяване озаглавена „ В затвора на демократична Германия”.)